Много повече от „Mалко театро”

ХЕМУС 2006/3-4

 

 

 

Наташа Куртева

 

Много повече от „Mалко театро”

 

 

Всяка българска колония в чужбина има свой облик. Тези дни имах случай да срещна част от българите в Будапеща. Бяха се събрали в обновения  културен дом на българското малцинство и празнуваха юбилея на своя театър – “Mалко театро”.

 

Всъщност театърът е създаден за тях, но в началото е изцяло лична инициатива на Габриела Хаджикостова – българка и  Ищван Над – унгарец. Младото семейство театрали свързва идеите си за кариера с новите театрални форми, с промяната, скъсването със старото, познатото и рутинното. Интересно е, че идеята за „български театър” идва от Ищван. Габи дори я приема скептично в началото. Защо да правят български театър? Нейните мечти са свързани с авангарда, с мюзикъла и какво ли още не. „Огледай се – настоява Ищван, – има немски театър, ти самата играеш в него, има сръбски театър, има какви ли не, а български няма. Дай да направим!”. И така зародилата се в интимното пространство на семейството идея намира професионална реализация, която няма нищо общо с умилението и носталгията по родината, нито със стандартните клиширани форми със съмнително естетическо качество. В работата на „Малко театро” са привлечени професионалисти с доказани достойнства от други сценични изкуства – хореография, визуални изкуства, акробатика, музика, фотография, кино. Подборът не включва задължително национа принадлежност. Габи и Ищван работят с деца от смесени бракове, и с унгарци, и българи. Целта им е създаване на спектакли с актуални послания за публиката и в Унгария, и в България, и още по-далеч, ако е възможно. Това обстоятелство до голяма степен определя и стила на постановките. С помощта на 21 постоянни сътрудници и други 42 съмишленици „Малко театро“ е създало 27 самостоятелни продукции, играни в 8 града на три държави.

 

За своя юбилей те показаха спектакъла „Концерт от другата страна”, особено силно развълнувал местната публика. Пиесата на така рано напусналия света Станислав Стратиев (награда на конкурс на BBC) е трагикомедия, но Габи вижда в нея сериозната драма на поколението на родителите, оставени сами да доживеят дните си. Личният момент е от значение в определяне жанра на нейния спектакъл. Нали и тя е остаила майка и татко в България. Това не може да не е една от причините, подтикнали я да потърси интервюта със столетници. Документалните записи, сред романтиката на един отмиращ, но красив и вълнуващ свят – в села от Родопите и Троянския Балкан, изострят драматизма на постановката. Той кулминира в монолога на майката, в изпълнение на актрисата от Родопския драматичен театър Тони Пашова. Може да се спори дали такова сериозно четене е най-подходящото за автор като Станислав Стратиев, дали конкретността на видеокадрите не убива универсалността на посланието му, но не може да се отрече, че вероятно подобни съдби са причина за написване на това произведение. В него, както и в „Празни стаи”, Станислав Стратиев даде израз на меланхолията относно бъдещето и морала на задаващото се ново време. И ако спектакълът все пак предлага коректив на този меланхолен тон, той идва от от изключителното присъствие на музикантие от Road Six Sax – четирима от най-добрите унгарски саксофонисти, обработили събрания по време на експедициите автентичен фолклорен материал. В тази обработка припознаваме и усмивката, и хумора, и любовта на автора.

 

 

 Вечерта завърши като в народните приказки с „яли, пили и се веселилили”, ритуалната торта с бенгалски огън и много, много ... български хора. Попитах учудено всички българи в Унгария ли танцуват толкова добре. Оказа се, че сред неуморните млади момчета и момичета на дансинга има и унгарци, влюбени в нашите народни танци. Затова не пропускат тържествата в културния дом. Не случайно залата е направена в кръгла форма – за да се вият хора.

 

Успявам да седна до виновника на тържеството – Габриела Хаджикостова. Интересно ми е какви чувства я вълнуват в деня на юбилея. „Никога не съм мислила, че ще се интересувам от народни песни! Та аз съм учила, за да играя в мюзикъли. Но нещо се обърна в мен и аз не зная как. Тук се научих и на хора, и на песни” – споделя Габриела Хаджикостова. Някаква възрожденска обреченост на българщината в най-многолики проявления сякаш преследва тази жена с малка, крехка фигурка, която ни стряска с плътния си мощен глас, когато запее. Тя вярва, в изначалната връзка със земята, на която е видяла бял свят и в която един ден неминуемо ще намери покой. Странно, но разговорите бягат от темата за пиесата, за театралните средства. Говорим за живота. Една мисъл не дава мира на Габриела, мисъл колкото философска, толкова и човешка. Мисълта за вечността и за тлеността. „Знам, упорито твърди тя, знам че това тяло тук е само една обвивка, само една черупка, за която не би трябвало да мисля. И все пак мисълта да оставя своята черупка далеч от земята, на която съм се пръкнала, ме изпълва с безброй тревожни въпроси. Тя, актрисата, се гневи на администрацията и бюрократщината, срещу бездушната буква на закона, която повелява огромни такси за пренасяне на тялото на покойник до родината. Макар да я виждаме млада, красива и здрава, макар въпросът за тленността да е далеч от нея, изострената й чувствителност я кара да преживее със своето сърце, да изстрада със собствена болка разкъсаната връзка с корените

 

Вечният кръговрат на раждане и смърт и малката прашинка човекът, който го изпълва с неповторимост. Тези теми, които усещаш може би много по-силно, когато си далеч от родината, тези теми намира Габи Хаджикостова в творбата на Станислав Стратиев и тези теми я отвеждат в полузапуснатите села, където шепа старци седят и гледат празно някъде напред, далеч-далеч по пътя, по който са се изнизали децата им. Темата хваща за сърцето. „След като гледахме с мъжа ми за първи път спектакъла, видях го да вади телефон и да набира трескаво номер. Звънеше на майка си, да я чуе.” Този зрител не е бил единственият. Имало и други, които след срещата с представлението, потърсили развълнувани свои близки в България. И тази спонтанна реакция е най-високата оценка за смисъла на работата на Габриела и всички от „Малко театро”. Възрожденският им патос е разровил заспалата жар и ето сега пред мен едни българи, които макар през деня да мислят и действат разумно и трезво в надпреварата за линчностна реализация, за професионално признание, натрупване на благосъстояние и какво ли още не, вечер в тъмната зала, са склонни да обърнат очи към себе си, към връзката, която е запазила поколения от българи в Унгария, българи, които помнят своя език, своите песни и танци, българи, които знаят пътя на своята кръв.

 

 Иска ми се да призная на Габриела и Ищван, както и на всички, въвлечени в авантюрата „Малко театро” заслугата за това велико дело.

 

Malko Teatro nyelv menü Lang HU Lang BG Lang EN