На живо....

ХЕМУС 2007/1

 

 

Балаж Дьоре

 

На живо....

 

 

Малко българско театро в сърцето на Будапеща. Малко единствено според името си. Малко театро, колко голям е твоят заряд!

С течение на времето историческите събития се укротяват. Дори кървавите исторически събития. Нали целият свят е сцена! Сцена и зрител! И на нея актьор и/или зрител е всеки мъж и жена. Включваме се за известно време в голямата игра на световната история със своите щастливи или нещастни роли. Унгарският октомври от 1956 г. също е опитомен от времето. Някогашните танкове и оръжия са музейни експонати. Както и дългите тъмни балтони.

Седим в сутерена на Ширай (културния клуб?!), в зрителната зала, изминали са повече от 50 години и вече сме в състояние да се смеем. Умеем ли? Трябва да се смеем. Гледаме представление. Наблюдаваме с напрежение представлението на Малко театро. Български поет написва на времето стихотворение за унгарската 1956 г. и се осмелява да го разпространява като позив – и си го излежава. Историята е бедничка, представлението – богато. Забързано. Артистите са прекрасни, защото са правдиви. В непрекъснат контакт помежду си и/или със дрителите. Никакъв празен ход. Нито погледи в нищото. Пишещата машина потраква. Поетът се измъчва, съпругата пее и плаче, офицерът следовател подтичва, не оставя на мира и зрителите. Защото и те са част от пиесата. Намираме се в странно представление: предаване на живо.

Дали сътрудничим?! Натъжаваме се, после се разсмиваме. Слушаме музика, замисляме се и се надсмиваме на историята, на извращенията на историята.

Наблюдавам зрителите: гледат пиесата. Наблюдавам актьорите: гледат зрителите. По лицата – изумление. В началото и в края на спектакъла се появява българският поет, на стари години, онзи, платното на екрана! Говори спокойно. Прави впечатление на кротък човек. Навярно и на мравката път ще стори. Кой знае? Говори на български. Налага се да се превежда на унгарски, за да разберем какво казва. Винаги всичко трябва да се превежда на другия език, за да има пълно разбиране. Почти нищо не знам за България! В края на представлението дълго ръкопляскаме. С почит към българското Малко театро, малко – повтарям – единствено в името си. В Будапеща, в сутерена на Културния клуб Ширай, след спектакъла не е чудно, че мечтаем за България. Час по-скоро в България! Да не стане като онзи наш приятел, който никога в живота си не стигна там...

Malko Teatro nyelv menü Lang HU Lang BG Lang EN