Хемус 2008 брой 3/4

Йожеф Балог

 

Театър на границата

 

 

Малко театро в Сегед

 

 

На път за вкъщи опознаваме себе си. Пресичаме държавната граница и се озоваваме у дома. Прости, достоверни изречения. Зад изреченията – объркани и невероятни истории. Габриела Хаджикостова играе твърда, непоколебима, дори фанатична жена в спектакъла „Граничен случай”. Достатъчно е, че настоява да се прибере в България. Достатъчно е, че иска да погребе мъртвия си баща. който не е починал в кървав бой, а е най-обикновен мъртвец. Да го погребе не престъпвайки законите на боговете, а по човешка необходимост. Да се опълчи не срещу всемогъщ властелин като герой от трагедия, на чиято страна са моралното превъзходство и истината, а просто като жена. Една жена, днес. Кога? Когато границите стават виртуални – можем да изречем в хор. Кога? Когато Европейският съюз премахва границите – хорът има и рефрен. Кога? Когато различията в езика, културата, парите и манталитета губят значение. Защото ние всички до един сме европейци.

 

Милан Рус играе фигурата на митничаря. Седи си на границата, кисне си краката във вода и разтяга Бетовен на акордеона. Той е който спира, разпитва, вдига бариерата и е на пост. На пост за властта, държавата, авторитета и реда. Когато е на пост, не търпи противоречие. Когато изпълнява службата си, не признава вратички. Когато се аргументира, изтъква вечното, нерушимото, даденото и непроменимото.

 

Ситуациите на Ищван Ц. Наги – автор и режисьор едновременно – са познати. Рутинно преминаване на границата. Или – преминаване на границата на рутинното. Доколкото неизбежната смесица от ирационално и субективно се е превърнала в рутина. Разголеността на скрития зад служебния правилник малък човек, заядливостта му, вторачеността му в себе си и дълбоко детинската му душа. А самото преминаване на границата е проверка, кодекс и евангелие. Както притеснението и страхът разяждат душата и на нейно място идват истерията, саморазправата и нежеланата авантюра. Тези поведенчески модели на Ц. Наги не са непознати, но многократно и с такава последователност прииждат, че пред очите ни „граничният случай” прераства в световна драма и в световна комедия.

 

Текстът не винаги позволява, понеже често е прекалено земен. Всяко нещо е на мястото си, но ни се ще да има повече въздух и елегантност. Ситуациите се застъпват в самоповторения, пристига и оркестър – музикантите на Слободан Вертетич – и духовите и струнните инструменти на балканската банда вземат връх. След тях остава комичността и първия, и втория път, а на третия ни се ще да не слизат повече от сцената, нека се лутат, нека пристъпват безцелно, внасяйки нещо наистина сюрреалистично и абсурдно.

 

Защото е абсурден и стремежът на двамата актьори да се разберат. Да пресекат границите на другия, да открият слабостите му. Милан Рус беснее, възхищава се, славослови и се разпорежда, бие се в гърдите и става строг, изпъва стойка или рухва. Стои там, на мръсния граничен пункт, но мечтае за Париж. Да пътува, да се промени, да бъде друг. Не отровен от войната сърбин. Сърбин в света на гъмжащия от живи хора, живопис и култура Париж.

 

От този свят пристига Жената. От света на мечтите. И въпреки това е чепата и скована. Огорчена и рутинна. Готова е да го корумпира, да го купи, само и само да продължи. Нетърпелива, подтисната и нервна. За Габриела Хаджикостова са останали по-малко превъплъщения, отколкото за Митничаря. Въртят се около непоклатимата й воля. Да върви – защо да не върви, да напредва – защото по други места на света вече е свикнала с напредъка. Тук я спират точно пред родината й. На границата между Европа и Останалите. На границата между този и отвъдния бряг. Между живота и смъртта, живите и мъртвите. Разиграва ту волевия, ту нетърпеливия тип, но рефлексите й, дълбоките й автоматизми по-скоро вярват на Митничаря. В разделеността на световете. Не можеш да ги прекрачиш. Не можеш да ги подминеш. В безнадеждността. Докато реалистичната Жена и фанатичният Мъж сменят ролите си, някой от тях трябва да се промени. Ако границите не могат да бъдат поместени, значи хората трябва да се променят. Ищван Ц. Наги вярва в актьорите и в изкуството. Показва ни как можем да се променим, да тръгнем, но тази броилка трябва да я започнем от самите нас. О-о-о, земното кълбо. Ала –и това е гротескното, много често ироничната игра е истинският залог – оставаш винаги себе си. За себе си. Не можеш да избягаш от себе си. Границите са вътре в теб. Или ги няма. Ти решаваш. Или пиеш, или караш кола.

 

Съвместната продукция на българското Малко театро и Сръбския театър в Унгария сама по себе си е граничен случай. Никога досега не са работили заедно два театъра на националните малцинства. На плаката, след заглавието, има надпис: театрален спектакъл на унгарски език.

 

Malko Teatro nyelv menü Lang HU Lang BG Lang EN