Хемус 2008 брой 3/4

Йожеф Балог

 

Вместо граници

 

Without Frontiers в Старата синагога

 

 

Музиката е безгранично, универсално явление, всеки човек, който я слуша, е равноправен. В ухото ми няма народи и нации. Ухото ми – това съм аз.

 

Виждам – с ухото си виждам – че Николай Иванов репетира с някакъв лаптоп и йоника, с няколко духови инструмента и звуците, които се образуват в гърлото му. По лицето му е изписана силна концентрация, той също вижда това, което аз чувам, знаците по екрана, клавишите, дупчиците на флейтата. Какво ще излезе от всичко това? Какво ще излезе от изглеждащото доста прецизно внимание? Музика? Какво е музиката? Хармония от звуци, танц на ритми, освобождаване на духа? Виктор Тот се появява, чак когато започва спектакълът. Мястото му е в дясната част на сцената, има и стол, полага му се и известна светлина, но в паузите (когато не свири) се отдръпва в дъното. Оттам диша със саксофона си. Инструментът не е мъртъв, напротив. Нищо чудно дишането да идва в гърдите на Виктор именно от метала. Няма хирург, който да раздели тези две дихания! Впрочем, свири сякаш оперира. Звуците правят напречен разрез в черепа ми, разрязват на резени мозъка ми, анестезират раните. Костите на черепа ми се пръскат по пода на Старата синагога. Когато Габриела Хаджикостова се появява в лявата част на сцената, присъствието й се налага. Сценичното присъствие от десетилетия се е превърнало в баналност у нас, но все още ме разтърсва, когато се срещна с действително присъствие. Какво е то? Пълноценно. Надраства актьора, отделя се от него, превръща се в самостоятелна реалност. Човешка сянка, негативна сянка, а всъщност светлина. Габриела не танцува, дори не бих могъл да твърдя, че пее. Прави и двете неща, разбира се. Движи се и ниже звуците: думи и мелодии. Нормално е, тъй като създателите на Without Frontiers (Без граници) говорят за фузионален перформънс за актриса и двама музиканти. В действителност – и за един филм, тъй като седемдесетте минути на спектакъла оживяват в образната композиция на Ищван Ц. Наги. Образите се проектират на екрана, върху телата, музикалните инструменти, запълват пространството, очертано от изпълнителите. Листа, клони на дървета, течащи води; плуват, трептят, блестят, бълбукат в музиката. Както и на действителното място на театралното случване, пред очите на зрителите. Цветовете се размиват, белият замества работата на рефлекторите, в тъмния лицата се губят и всичко е замайващо непредвидимо, както пътуване зад затворените клепачи. Със строгостта на бдението. Те тримата не искат да избягат в блянове и мечти от границите на света и на самите себе си. Тичат, дори скачат, ако не звучеше объркващо, бих казал – подскачат с два крака по поляната, създадена именно за такъв вид подскоци. Винаги има къде да стъпят. Под краката им винаги има почва. Винаги чувстват студените треви, чуват пукота на клонките, усещат как слънцето изгрява или на хоризонта се появява луната. Страхувам се, понеже бих могъл да подведа, но са естествени като естеството. Разбиращи се от само себе си. Габи пее за смъртта на унгарски, за любовта на български, за самотата – не и на човешки език, а на езика на животните, или по-скоро с вселенския крясък на захвърлените на света твари. Когато се връща от този стон – виждам в очите й – не е на сцената. Изоставила я е, отскочила е някъде, сред невероятните стълбове, носещите греди и стени на чистите звуци, чистия страх и чистото унищожение. Николай не следва, а само започва мелодията. Прощавайте – сякаш казва – прощавайте, но трябва и това да ви покажа, ето! Музиката звучи, каквото и да прави, както си седи, разлива се, залива, покрива, освобождава ни от земното тегло и ни натоварва с небесни тежести. Пълзя по пода, не мога да вдигна глава, станал съм се на смола и мед, и въпреки това летя. Сигурно някъде имам и крила, не ги виждам, виждам само, че очите ми се превръщат в обектив и в тях плуват и останалите, и заедно с мене пропадат в небесния етер. И в същото време сме неподвижни, затаили сме дъх в залата. Това е, което знае Николай, но в този момент идва и Виктор. Саксофон на хирургическата маса, както вече споменах. Разкриване. разтваряне на телата, изпразване, източване на кръвта. Саксофон-вампир, подлагам врата си. Моля! А когато са и тримата едновременно, настава тишина. Към края. Прокарали са път. Не е безупречен, понеже е жив. Безупречността идва после. Пет, седем, десет секунди тишина. Ако веднъж, един-единствен път успееш да станеш и да напуснеш залата в тази тишина, тя няма да ти е нужна никога повече. Няма да се налага да се връщаш повече при нас. Тук. Сред нас. И сред границите.

 

Превод: Светла Кьосева

 

Malko Teatro nyelv menü Lang HU Lang BG Lang EN