в. ФАКТОР - Йорданка Ингилизова -

в. ФАКТОР - Йорданка Ингилизова -

 

Бих осъдила главните архитекти на всички български градове

 

23.10.2009 

 

Следвам думите на Радичков – който помни пътя за връщане назад, крачи по-уверено напред, каза Габриела ХАДЖИКОСТОВА, актриса

 

Изящна, гласовита и гъвкава, излъчваща изключителна мощ, въпреки своите 47 кг, актрисата Габриела Хаджикостова смая публиката с моноспектакъла си по романа на Керана Ангелова „Елада Пиньо и времето“. Двамата с поливалентния музикант Николай Иванов – ОМ приковаха с таланта си зрителите в Кукления театър миналата седмица, събитието мина под знака на Есенните литературни празници, които общината организира за 13-а година.

След като изигра 7 персонажа и за 70 минути почти не помръдна от мястото си, българката отдели от почивката си разточително време, за да разкрие още от себе си, да разкаже за трупата „Малко театро“, въобще за живота и мечтите си, поделени между България и Унгария.

 

- Поздравления, Габриела! Толкова сте крехка, човек се чуди откъде тази енергия и сила на гласа. Какво Ви мотивира да посегнете към книгата на Керана Ангелова, как стигнахте до нея?

- Препоръча ми я Пенка Ватова, много добра българска поетеса, която работи в Института по литература и следи професионално всичко. Вече има много голяма предлагаемост и човек не попада на своята си книга, затова й казах – дай нещо за четене. Бяхме в градинката на „Кристал”, където има една малка книжарничка, влязохме, тя застана пред един рафт, взе една книга и ми каза – това трябва да прочетеш. Беше „Елада Пиньо и времето“. Прибрах се в Унгария, започнах да чета и... не можех да се откъсна. Непрекъснато препрочитах първата страница, не ми се вярваше, че така започва една книга, че така е формулирана, че попадам в един съвсем друг свят... Разбрах, че това е нещо много мое, че това ми е подарък от съдбата, срещата ми с тази книга. Направо се разтресох! Аз водя клуб „Литературно кафене”, всеки месец в Унгария представяме български автори, като поръчвам превода и каня унгарски актьори да четат пред смесена публика. Така чрез интернет Керана е разбрала за нас, тя ни написа мейл и започнахме кореспонденция. Когато разбрах, че от това става цял спектакъл, вървях с книгата и с молив в ръка и подчертавах. Оказа се, че с Керана сме извадили едни и същи неща от текста. Обадих се на Николай Иванов, страхотен музикант, с когото бяхме работили в други проекти и му казввам – има нещо неземно, има една книга, трябва да направим нещо по нея, представям си го като един монолог на една жена, няма мърдане, ще седя, ще говоря, ти трябва да напишеш музика. Той дойде миналата есен в Будапеща и така стана... Музиката е в ярка хармония с текста, толкова силно го подчертава – такова съзвучие много трудно се постига! И до днес имам чувството, че това нещо съм го преживявала някъде, сякаш е спомен от предишните ми животи... Сигурно и Керана е била част от предишния ми живот, намерила ме е и го е написала за мен. Много рядко се случва в живота на един актьор да срещне такъв материал, голям подарък ми е.

- В какво се състои разликата, когато играете в Унгария и в България?

- Емоционалното натоварване да играя тук е много по-голямо. Обикновено всичките си спектакли играя на 2 езика, понякога и на 3 – и на немски, но този текст изпълнявам само на български. Реших, че не може да се играе на друг език. Има една магическа музика в думите на Керана, те не са подредени случайно. За унгарската публика предлагаме превод, но не в „бягащи” субтитри, както се прави обикновено, а цели пасажи прожектираме на тюл на сцената, между двама ни с Николай, и въпреки това много въздейства на унгарците. Хората казват, че са попаднали сякаш в някаква центрофуга и че не могат да осъзнаят какво им се е случило. Предизвикателството е да играя на родния си език, съвсем друго чувство е, по-силно и емоционално разтресена съм... Много е вълнуващо – човек да дойде отнякъде, на мястото, откъдето е тръгнал, и така да бъде докоснат...

- Каква ще е съдбата на спектакъла, кога предстоят други срещи с българската публика?

- Досега сме го играли в Смолян и Сливен, а през ноември се връщам в София за премиерата на филма „Прима примавера“ и организираме още едно представление там. Искам да се свържа с всички фестивали в България и дано в Бургас да го играя пак. Имам частен театър, получавам за него субсидии от унгарската държава, но тези пътувания утежняват живота, те са скъпи. Нарушават и семейния ни ритъм, но усещам, че това, което ми се случва със спектакъла, е на живот и смърт... Книгата я държа до леглото си като Библия, ще се постарая текстът да стигне до повече хора.

- Разбрах, че сте в ръководството на българската общност в Унгария,   какви са основните цели на организацията и как ги постигате?

- Да, аз съм заместник-председател на българското републиканско самоуправление, образно казано – българското кметство. Унгарската държава дава права на своите малцинства да поддържат своята културна автономия, отпуска средства за това и сме доста добре организирани. Отговаряме за всички българи в Унгария, към 1500 семейства са регистрирани или около 4 хидяли българи живеят в Унгария, говорим за стабилно заселените. Има и хора, дошли на работа, които също поддържат контакти с нас. Член съм на редакцията на списание за обществен живот и култура „Хемус“ с главен редактор Светла Кьосева, която е един от най-блестящите преводачи на унгарска литература на български. Мъчим се да разпространяваме нашите ценности, да ги запазим и да ги предадем на децата. Списанието е двуезично и дори тези членове на семейството, които не говорят български, имат възможност да се докоснат до нашия свят.

- Съпругът ви, режисьорът Ищван Наги, научи ли български?

- Много добре говори! Детето ни също знае, Кирил вече е на 17 г. - сериозен човек, интересува се от изкуство и понеже крушката не пада по-далеч от дървото, заяви, че би желал да следва в театрален институт. Влече го и писаното. Може би и с двете ще се занимава, това, че е хуманно ориентиран, на мен ми доставя голямо удоволствие. Освен частния театър, пея с 3 формации етноджаз и български народни песни в по-автентичния им вид. Това са унгарски музиканти, които свирят до съвършенство наша музика. Солисти са на унгарския национален ансамбъл. В Унгария има много силен интерес към българския фолклор и много формации се занимават, имаше български танцови къщи навремето. Така започнаха два състава – „Мартеница“ и „Янтра“. В първия са предимно унгарци, във втория танцуват децата на българите от колонията, които започнаха 6-годишни, вече са на по 17-18 г. Много сериозно работят, събират се два пъти в седмицата, репетират, ходят по фестивали, печелят награди. Това поддържа духа на колонията. Така се поддържа и езикът. Считам за преструвка, като чуя някои как говорят на родния си език. Трябва да си попаднал в джунглата и да няма с кого дума  да размениш, така да го забравиш. Префърцунени работи...

- Вярно ли е, че сте помагала за унгарския на Весела Казакова, която играе главната роля в „Прима примавера“ и получи награда у нас за нея?

- С Весела работихме няколко месеца. Един много сериозен творец с развито чувство за дълг, някак си приличаме двете, все с рогата напред, не се предаваме лесно... /смее се/. Беше й изключително трудно и направи непостижимото! А нямате представа колко тежък е унгарският!. Весела е много упорита и унгарската публика оцени това, което е направила. На премиерата през февруари тя получи висока оценка и направи силно впечатление както на публиката, така и на критиката. Помня, унгарският продуцент искаше тя да бъде дублирана, но Весела отказа, бори се до последно и беше права - това придава чар на филма.

- Казахте, че вярвате в предишни животи, че държите на традициите. Какво от семейството успявате да пренесете, като имам предвид, че сте дъщеря на голямата оперетна певица Лиляна Кисьова, а едната ви прабаба е австрийка, загърбила Виена заради Русе?  

- По бащина линия прабаба ми е австрийка. Имали са страхотна любов с този „търновлия на бял кон“, както го описва Вазов в спомените си, но и Русе, където се заселват, е бил силен културен център. По този повод напоследък много ме боли. Гледам снимки на стара София и си давам сметка, че България навремето е била част от света и част от Европа, много от градовете не са се различавали от Будапеща, от Париж. Имало е светски живот, много вкус и много чувство за естетика е имал българинът, а сега като гледам обезобразените градове – някъде го е загубил този вкус! Бих осъдила главните архитекти на всички български градове. Моята прабаба, преподавателка в академията във Виена, не е виждала много голяма разлика, за да се реши да се премести в Русе. Можела е да води богат културен живот, имала е музикално ателие, давала е концерти следобед. Баба ми по майчина линия е от Троян и в мен се преплитат тия два свята. Завинаги у мен остана поривът, което открих и у Керана, да търся тази свобода, която човек намира в планината. Израснала съм в Троянския балкан, събирайки гъби, малини, къпини, къпейки се в реката, лудувайки с децата... Неограничена свобода ми завеща баба ми! Този свят е дал много силен отпечатък на душата ми. Когато се роди моето дете, също го заведох там, за да види Черни Осъм, да погали сърничките, които и до днес се оставят да ги погали човек, за да събере гъби. Това е един изчезващ свят, хората от града не знаят от какво се лишават. И аз винаги го търся този свят, той ме зарежда. Слънцето, морето и планината – това ми е ключовата комбинация. Ако не видя морето, чувствам се болна... В книгата на Керана това също са ключови думи.

- А със свободата какво стана? Сега чувствате ли се свободна?

- Да! Защото имам 2 свята – живеейки в Унгария, аз имам зад гърба си България. Живея с голяма резерва, помня пътя за връщане, знам откъде съм тръгнала и това ми дава една неограничена свобода. Както Радичков казва – който помни пътя за връщане назад, крачи по-уверено. И аз мисля, че крача по-силно напред, именно защото имам България зад себе си. И около себе си. Щастлива съм. Дължа страшно на двете си баби, защото родителите ми бяха едни много заети хора. Аз се чувствах пленена от майка ми - в големите кринолини на сцената и прекалено известна, бях горда с нея, но това, което душицата ми е получила, е от двете ми баби – Елена и Цонка. Тяхното невероятно чувство за отговорност към мен и всеотдайността им, човек оценява това, когато му се роди собственото дете. Защото целият ми живот премина в плач на вратата да умолявам майка ми да не ходи на представление, аз си дадох обещание и го спазих - през лятото да не поемам ангажименти и когато детето е във ваканция, да бъда до него. Държа на баланса между семейството и театъра. Не вярвам, че всяка вечер трябва да играем, за да сме най-добрите. За мен семейството е много важно. Ако то не е наред, и на сцената няма да е добре. Имам постигната хармония, т.е. извлякла съм си поуката от детството.

Malko Teatro nyelv menü Lang HU Lang BG Lang EN